Пръстенът на Мрака – десет години по-късно

Струва ми се, че все още е рано да възкликна: “Хедин Милостиви, Ракот Застъпник, как тече времето!”. И все пак именно тази есен (вече миналата) (есента на 2001 г. – бел.прев.) вашият покорен слуга имаше първия си голям литературен юбилей. Не, не, не кръгла годишнина от деня на раждане. Лично аз не виждам никакъв смисъл в подобни юбилеи. Предпочитам реалните неща.

Въпреки това, миналият септември изведнъж и при мен се появи за “юбилействане” Преди 10 години, в края на септември 1991 година, поставих последната точка в авторския текст на “Пръстена на Мрака”. Впрочем тогава труда ми все още се наричаше “Падението на Мрака, или Средната Земя, 300 години по-късно”.

На 16 октомври 1991 година бе подписан договор за моята книга със ставрополското издателство “Кавказка библиотека”. Сумата на авторския хонорар в онези времена беше просто астрономическа – 75 хиляди рубли, изчислени по някакви неведоми за мен нормативи на Съюза на писателите.

Ех, колко хубаво изглеждаше на хартия…

В последствие много пъти са ми задавали един и същи въпрос – как може така, без никакво забатачване, без здраво рамо в издателството, един никому неизвестен автор да успее да издаде нещо си? Още повече във времето на всеобщ хаос, когато стоки се раздаваха с купони и в Петербург се виеха километрични опашки за същите тези купони.

Сега, десет години по-късно, сам не мога да намеря удовлетворителен отговор на този въпрос. Може би именно в целия хаос и суматоха в началото на 90-те са били възможни такива фантастични измишльотини. Държа да отбележа, че втората толкова благоприятна ситуация за публикуване на млади автори се появи само още един път, по времето на “първия бум” на руската фантастика, през 1996 г.

Така или иначе, “Пръстенът на Мрака”, който тогава още се наричаше “Падението на Мрака”, попадна в “Кавказка библиотека”. Как – това е отделна история.

В края на 80-те години, когато хватката на КПСС върху свободния живот на гражданите отслабваше с всеки минал месец, но в същото време партийците все още се опитваха, както се казва, “да напипват пулса”, създавайки някакви полу-подчинени им структури, от рода на т.нар. “младежки културни центрове”, където се предполагаше да се събират модните тогава “неформални младежки обединения”, забърквайки ги с агонизиращия комсомол.

Литературни обединения, музикални групи, самоделни театри, дори такова екзотично обединение като “Телефонен ефир” – предшественик на рубриката 801 в петербургския вестник “От ръка на ръка”, ФИДО и самия Интернет – имам предвид не техническите решения, а самия начин на общуване. Телефонният ефир, доколкото си спомням, се състоеше в това, хората да звънят на някакви номера, където, по силата на неразбираеми за мен бъгове в петербургските телефонни станции, се осъществяваше едновременното включване на множество абонати. Получаваше се нещо от сорта на радио-ефир, в който десетки гласове се опитваха да говорят едновременно. В това време, края на осемдесетте, се запознах с Андрей Коротаев, понастоящем преуспяващ бизнесмен, чиято компания “Ист маркет” работи едва ли не от първия ден, в който бе разрешена частната търговия в Русия. А тогава Андрей работеше в петербургското НПО “Позитрон” и между другото се занимаваше с културтрегерство – под егидата на Калининския младежки творчески център. Запозна ни колежката ми Люба Шилова, с която заедно учехме в катедрата по биофизика на физико-механическия факултет на ленинградския Политехнически.

Андрей, ако мога да се изразя по този начин, ме включи в литературното обединение “Et caetera”. Не успяхме да се проявим с нищо особено, единственият плах опит да пробутаме в издателство “Съветски писател” сборниче стихове благополучно се провали. После и самия живот започна да се променя стремително, разпаднаха се партията и комсомола, започнаха да отмират “културните центрове”, а свободния живот взимаше своето. Андрей влезе в бизнеса, занимаващ се с модните тогава компютри. Един от клиентите му се оказал Ставрополския отдел на Съветския фонд за култура (помните ли, имаше и такъв?) “Кавказка библиотека”. И Андрей, с леко съмнение в гласа, им разказал за моята книга. Крайният резултат беше, че издателството – Евгений Панаско и Василий Звягинцев, също известен фантаст – се заинтересува от ръкописа на никому неизвестния петербургски научен сътрудник Н. Д. Перумов.

През есента на 1991 година ръкописът бе предаден в “Кавказка библиотека”.

Днес, десет години по-късно, вече не помня кога и в какъв вид ми беше предаден “положителния отговор”. Странна работа, но в онова време се отнасях към това като към игра. Възхитителна, увлекателна, но игра. Работех в петербургския НИИ за особено чисти препарати, занимавах се с наука, пишех дисертация и не си и представях, че моите литературни студии, писани в средата на осемдесетте, ще достигнат до какъвто и да било вид “печатен изход”. Затова се отнасях към възможността за публикуване на ПрМ като към нещо не повече от забавление. Още повече, че стремително развиващите се през 1991 година събития не оставяха толкова много място за някакви си книги.

И така, договорът бе подписан. Оставаше ми само да чакам.

Но първо, преди да премина към историята на непосредственото публикуване на ПрМ, защо и по какви причини то беше в петербургското издателство “Северо-Запад”, преди всякаква “Кавказка библиотека”, ще ни се наложи да се върнем почти двадесет години назад, когато много от посетителите на този сайт още не са били на белия свят.

... Краят на “застоя”. Самото начало на осемдесетте. Все още не се усеща костеливата ръка на разрухата така, както в края на десетилетието. Ленинград дреме сънливо. В кухните си интелигенцията вяло ругае “проклетия педераст”, т.е. генсека Л. И. Брежнев, получава по празниците ограничени доставки елда, кондензирано мляко и шпроти, все още на никой не му е хрумнало да се запасява със сол и захар, складирайки безчислени пакети в диваните, на мястото на спалното бельо, всичко е тихо и мирно. Контролът изглежда всеобхватен, властта на партията – непоклатима. И през 1982 година в Детгиз, без всякакви церемонии, излиза първата част на “Властелина на Пръстените” – знаменития в последствие  “кистямур”, превод на А. Кистяков и А. Муравьев. “Задругата на Пръстена” – “The Fellowship of the Ring”. Това е книгата, положила началото на масовия толкинизъм в Русия. Авторът на тези редове също спадаше към това число – към тези, които се оказаха завинаги така погълнати от нежното поетично повествование, както от никой друг превод, пресъздаващ усещането за вълшебния свят, уютната Хобитания – и суровия, враждебен свят околовръст. “Задругата” така и си остана в горда самота за дълги години. Публикуването на “Властелинът на Пръстените” бе прекъснато. Но, естествено, въобще не е възможно да си останеш в неведение, прочитайки само една трета от великата книга. И чрез познати ми се удаде да намеря пълния английски текст на трилогията. Така през 1983 година, борейки се едновременно и със засуканите постулати на квантовата механика и математическата физика, започнах да превеждам “Властелина на Пръстените” на руски. В скрина в моята стара квартира в Петербург остана грамаден куп изписани на ръка листове, която повече не видя бял свят.

Много пъти съм говорил и писал, че завършвайки през 1985 година превода, сложих в пишещата машина чист лист и започнах, без да спирам, да печатам “какво се случи по-нататък”.

Това беше литературна игра. Нищо повече. Без ни най-малка надежда за публикуване. Трудно е да се повярва в това сега, когато няма никаква цензура и никой не изисква от автора членство в Съюза на писателите. Въпреки това, точно така беше.

Сега вече може да се каже, че ПрМ започна като едно никакво правоверно толкинистко произведение. Да, изходната сюжето-образуваща постановка направо си противоречеше: а какво би станало, ако предположим, че Деветте Пръстена не са унищожени в огъня на Ородруин, а са оцелели? И какво би се случило, ако някои ги понесе?

Независимо от еретичността на това допускане, то не би могло, въпреки всичко да се вмести в рамките на изначалните толкинистки идеи и мироздание. Оказа се достатъчно да се направи от намерилия ги нов Черен Властелин, който с маниакална упоритост отново да започне да възстановява Барад-Дур. И че отначало нямах такова намерение, началото на ПрМ изглежда напълно “толкинистко”. Дори композицията на първите глави беше издържана в духа на “Хобитът” и “Властелина на Пръстените”. Мирната Хобитания, неочакваното появяване на джуджето, тръгването на пътешествие веднага след това – канавата на събитията на практика е еднаква с тази на “Хобитът”. Независимо от това, че още тогава при мен се насъбраха, ако може да се каже така, общо-теоретически разлики с концепцията на “Властелина на Пръстените”, собствената ми книга започна именно като каноническо продължение в рамките на информацията, с която разполагах към него момент.

Сега, след десет години, си задавам въпроса – къде е “пресечната точка”, чието достигане доведе до възникването на ПрМ? Естествено, никакво продължение не са книгите, събитията в които никога не биха могли да имат своето място в класическата вселена на Толкин. В момента, в който завърших превода на “Властелина” на руски, въпросните идеологически и литературни различия с Професора все още тепърва се оформяха. Наистина болезнено помпозно ми звучеше пищната тържественост на битката при полето Кормален. Още тогава вдигахме с недоумение рамене при многото недоглеждания на Саурон, както и при невероятното поведение на Фродо спрямо Сам. Но не това е главното. Тогава все още оставах изцяло в Толкиновата координатна система, където черното трябва да е черно, бялото – бяло, а полутоновете и оттенъците категорично не се приветстват. Най-вече, планът на книгата (ПрМ) беше премислен само по отношение на първите няколко глави. Нямах абсолютно никаква представа как трябва да се пишат големи, многопластови книги – именно затова ПрМ е издържан като един голям, въздълъг монороман, в който цялото действие е представено през възприятията на Фолко. Хобитът трябваше да срещне джуджето и да се отправи на пътешествие. Това е то.

Естествено, квалифицираният читател ще ми обясни, че така книги не се пишат. И аз бих се съгласил с него, с квалифицираният читател, веднага и за това, и по принцип. Който е започнал, той вече не е начинаещ, но ПрМ, в течение на цялото си написване (а той не е малък – шест години, и то какви години!), си оставаше литературна игра, което и трябва обезателно да се вземе в предвид.

И сега, поглеждайки стария, петнадесет годишен текст, разбирам, че повратната точка, която превърна ПрМ от вяло и безцветно “продължение” (каквото се явява то в продължение на първите няколко глави) в произведението, което остава на пазара вече осем (!) години – тази повратна точка е главата “Уроците на Брее”.

До този момент читателят вече има достатъчно информация под общия девиз “в Средната Земя нещо не е наред”. Някой, неизвестно кой, отново “събира тъмни сили”, появява се стена около Сивите Пристани на Кирден Корабостроителя, оживяват могилните твари... Три глави от книгата бяха написани на един дъх, наслаждавах се за пореден път на потопяването си в света на Средната Земя (тогава всичко беше истински Толкиново). Но в четвъртата глава настъпи времето да се изведат на сцената Злодеите.

Предварителния план на “Уроците на Брее” (изкопан от недрата на Дивана на Капитан Уртханг):

Ø      Фолко и Торин се установяват в страноприемницата

Ø      Показва се безхаберието на обитателите

Ø      Култът към крал Арагорн

Ø      Хората не искат да слушат за каквито и да е опасности

Ø      Фолко влиза в схватка с Азгаб

Ø      Азгаб побеждава хобита

Ø      Намесва се Торин, но също претърпява неуспех

Ø      Азгаб подхвърля на прощаване няколко презрителни фрази, от които става ясно мнението му за Арагорн и обитателите на Брее, после си заминава.

Това е първата, най-груба коректура на сцената в страноприемницата. В основите си тази схема си остана непроменена, само образа на “обиждача” претърпя кардинални промени. Отначало беше просто “едър човек с грубо лице”, с неизяснен родово-племенен произход. И отначало той трябваше да е именно убиец, хладнокръвен, получаващ удоволствие от това наемник. Никаква двуизмерност, полутонове или някаква “истинност” по отношение на този образ не се предвиждаха в първоначалния замисъл.

Само че, когато започнах да пиша тази сцена, много бързо разбрах, че тя, сцената, се получава нещо не съвсем както трябва. Това беше неизразимото с думи усещане, когато чувстваш, че на страницата има фалш, има неистина. Такава неистина се получи и със студения убиец Азгаб.

Спрях.

Първо, на действащото лице му беше нужно друго име. Както и съвсем друго отношение към случката.

Първо се появи името – Сандело. После – гърбицата. Получи се урод-гърбушко, отхвърлен от хората също както хобита и джуджето. Ограничаван от думите си и понятието си за чест, Сандело съчувства на хобита, в когото вижда същия изгнаник като себе си. Съчувства му, но той, Сандело, се намира в отряд, и трябва да се застъпи за своите. Чувството за общност е свято за гърбушкото...

Така започна съвършено различно развитие на събитията. Свещен израз – “камъчето, свличащо голяма лавина от планината”. Гърбушкото Сандело по никакъв начин не би могъл да служи на някакъв си крайпътен бандит. Трябваше да бъде такъв персонаж, за когото недоверчивия гърбушко би минал през огън и вода. За такава роля не подхождаше прост Тъмен Властелин.

Така се появи Олмер. Той се роди в същия ден, когато на страниците на ПрМ се появи и Сандело. В тази най-първа сцена в страноприемницата на Брее чуваме само гласа на Олмер. Въпреки това, там той определя в не по-малка степен – а може би дори и в по-голяма – от Фолко определя повествованието. Именно Олмер е двигателят и движещата сила на сюжета. Дори описвайки хобита, трябваше първо да проиграя ситуацията от гледната точка на Олмер.

Така започна промяната. Именно на Олмер бе съдено да изиграе, така да се каже, “идеологическо-революционната” роля; докато Фолко, Торин и Малкия се явяват охранители и защитници и тяхната роля е, колкото и странно да звучи, малко пасивна.

Повтарям, нищо от това не беше в първоначалния проект на ПрМ, както нямаше и проект. Фактически, покорният ваш слуга едва в Брее се спря и погледна какво точно предстои оттук нататък.

На критиците, които, разбира се, ще се опитат да извадят горепосочената фраза от контекста, ще кажа: през 1985 година, когато започна всичко това, се отнасях към писателската си дейност като към забавен начин за прекарване на времето. Публикация? – каква публикация, моля ви се, когато самият “Властелин” беше под забрана! Отговорност пред читателите – да, ама читатели липсваха, с изключение на един-единствен: баща ми. А той ще разбере.

Освен това, когато героите се установиха в Брее, за ПрМ настъпи първия момент на истината.

Врагът не можеше да бъде същия, както и преди. Честно казано, дори не трябваше да е Враг с главна буква, а трябваше, разбира се, само героите на книгата да го възприемат по този начин – до определен момент.

И докато Фолко и Торин бавничко се придвижваха от Брее към Ануминас, по същия начин бавно и постепенно се изграждаше образа на Олмер. Не на баналния Тъмен Властелин, обладан от маниакална жажда за власт, която, сама за себе си, му е непонятна. Не един път съм казвал и писал, че от позицията на хладната логика действията на Саурон е невъзможно да бъдат разбрани. Виж, от позицията на християнството, на католицизма – разбира се. Там дяволът е обречен на загуба,