МЕЧЪТ НА ЕЛФИТЕ

Поставяйки последната на “Властелина на Пръстените”, професор Толкин затворил вратата на създадения от него свят на елфи и джуджета, орки, гоблини, хобити и хора и захвърлил магическия ключ. Само на един писател – Ник Перумов – се удаде да напипа пътеводната нишка към тайнствения и нежен свят Средна Земя. Задачата се оказало сложна, тъй като всяка погрешна крачка заплашвала със загуба на пътя, всяка погрешна дума можела да погуби вълшебството. Но талантът победил. Светът на Толкин оживял, преобразил се, блеснал с нови, невиждани преди цветове и… се превърнал в света на Ник Перумов. А произведението, замислено като свободно продължение на “Властелина на Пръстените”, прерасна в ярка, увлекателна епопея, една от най-забележителните в руската и световна фантастика.

Минаха три века от края на Войната на Пръстена. Крепостта на Тъмния Властелин лежеше в руини, мирът и благоденствието не напускаха западащите страни. Последните вълшебници и могъщи крале, оглупели от ситост и разкош, оставаха слепи за страшните знамения, предвещаващи велики беди. Подозрителни скитници започнаха да се появяват в гостоприемниците на Графството, и в ръцете на хобита Фолко с тревожен син огън гореше МЕЧЪТ НА ЕЛФИТЕ.

Четвърта глава

УРОЦИТЕ НА ПРИГОРИЕ

Двамата тръгнаха по тъмната улица покрай солидните къщи, заобиколени от високи огради, съпроводени от непрестанен кучешки лай. Спряха пред старинна, здраво врастнала в земята постройка - знаменития пригорски хан с почерняла от времето табела "Танцуващото пони". Стените му бяха от огромни дъбови дънери, толкова дебели, че двама души не можеха да ги обхванат. Ъглите се опираха на диви, покрити с мъх камъни. Прозорците на първия етаж бяха ярко осветени, а през полуотворената врата долиташе нестройна глъчка.

Торин пъхна поводите в ръката на хобита.

- Дръж тук, а аз ще ида да се спазаря със стопанина.

Уморих се като куче. Ех, че спане ще му ударим!

След известно време той се върна.

- Е, как е, наред ли е всичко? Води понитата в двора. Спазарих се с Барлиман, ще затвори гнома в най-дълбоката и сигурна изба, която може да се намери. Ти гладен ли си?

Едва сега, когато вече бяха в безопасност, Фолко усети колко е грохнал и му се искаше едновременно и да спи, и да яде. И все пак, най-напред яденето.

- И още как!

Той слезе от седлото и поведе двете кончета към дъното на тъмния двор, към коневръза. През това време джуджето свали от седлото си торбата с пленника и от

ново се шмугна в някаква странична врата. Фолко върза понитата, даде им овес от дисагите и затъпка нерешително на едно място. А сега накъде?

- Най-покорно моля господин хобитът да заповяда – изрече над самото му ухо нечий почтителен глас.

Фолко се обърна. Пред него стоеше човек - нисичък, набит, но не дебел. По ширината на плещите можеше да се мери с Торин.

- Аз съм тукашният стопанин. Барлиман ме викат. И ханът ни още по време на Великата война е посрещал самия крал Елесар. - Той заговорнически смигна на Фолко. - Тогава го знаели повече като Арагорн, но обикновено го наричали Бродягата! Аз май се разприказвах повечко, простете ми великодушно! Торин поръча вечеря в отделна стая. Ноб вече я приготвя. Какво ще пожелаете преди сън - месо или нещо по-леко, например зеленчуци?

- И едното, и другото - решително заяви Фолко. - И не забравяйте пивото. Може и бучка сирене. А ако има и ябълкова баница, ягодово сладко, мед... Само побързайте, че с Торин можем да излапаме някого! Та накъде да вървя?

- Ей сегичка всичко ще е готово! - увери го стопанинът. - А ще тръгнете... Как желаете да ви наричам, ваша милост?

- Наричайте ме просто Фолко.

Хобитът бутна тежката, обкована с желязо врата.

Стопанинът някак се изхитри така ловко да се извърти, че се озова пред него и го поведе към вътрешността на къщата, като от време на време го хващаше под ръка и измърморваше нещо от рода на:

- Внимателно, тук има стъпала... И зимникът е отворен - тоя заплес Ноб... Прощавайте, ваша милост, аз съм свикнал с тъмното, а джуджето нареди да ви преведа през страничния вход.

Фолко послушно вървеше след стопанина по тъм­ния, изпълнен с апетитни миризми коридор. От време навреме някъде иззад стената се чуваха нечии гласове, смях, тропане на халби и весели песни. Старата къща, пълна с гости, беше забравила за възрастта си.

Барлиман спря пред невзрачна врата в дъното на коридора и вежливо почука. Иззад здравите и крила се

  чу ниският глас на Торин:

- Влез!

Вратата се отвори и Фолко се озова на прага на малка, но много уютна стая с нисък таван и заоблен прозорец с тежки кепенци. По гредите на стените под­скачаха алените отблясъци на пламтящия в камината огън, в кованите свещници горяха свещи. В дъното има­ше широко легло, а пред камината - два дървени стола и малка маса, покрита с тъмно сукно. В ъгъла до камина­та беше оставен багажът им, а на един стол пред огъня седеше джуджето, което беше свалило плаща си. По ста­ята вече се носеше познатият аромат на силния му тю­тюн.

- Доведох го, любезни ми господине Торин - наведе глава в поклон ханджията. - Всичко е направено, както заръчахте. Ето ключа от зимника. - Той извади от джо­ба си тежък ключ с причудлива форма. - Вечерята всеки момент ще пристигне. Наред ли е всичко? Може би ще пожелаете още нещо?

- Не, господин Барлиман, благодаря - отвърна То­рин. - Всичко е чудесно. Сега ще похапнем и лягаме да спим.

- Добре, добре - закима ханджията. - А ако желае­те, елате в общата зала. Там има много гости, шумно е и весело... Ако ли пък не, почивайте си. Спете спокойно, а ако ви потрябва нещо, звънете. - Той посочи висящия

край вратата шнур, прокаран в една дупка над рамката. ­Е, приятна почивка...

Барлиман се поклони и се обърна, но на вратата се сблъска с млад хобит, който носеше поднос, отрупан с

            блюда и гърненца.

- А, ето я и вечерята! Е, лека нощ!

През това време младият слуга-хобит ловко нареж­даше блюдата на масата. Изпод похлупаците се разнесо­ха разнообразни, но все апетитни миризми. Фолко не­волно се облиза.

- Добре ли пътувахте? - попита слугата, след като привърши работата си и се отдалечи към вратата. ­Мене ме викат Ноб, син на Брего, но можете да ме нари­чате просто Ноб. Ако ви потрябва нещо, позвънете и аз

мигом ще дотичам.

- А, пътят мина добре - разсеяно отвърна Торин, поднасяйки към устата си първата лъжица задушени гъ­би с някаква сложни подправки. - А при вас как е? Спо­койно ли е всичко?

- Как да ви кажа... - замисли се Ноб, присядайки на високия праг. - В хана работите вървят от добре по-доб­ре, пък и пригорските ниви раждат богато... Само дето по пътищата е неспокойно напоследък...

Виждаше се, че Ноб няма нищо против да си побъб­ри.

Фолко го покани с жест.

- Защо седиш на прага, приятелю? Влез, затвори вратата и да си поприказваме! Ние рядко ходим някъде, та почти нищо не знаем.

Той наля пиво в чашата си и я подаде на Ноб.

- Сполай ви! - с достойнство се поклони младежът, отпи здрава глътка и продължи, изтривайки устните си с ръка: - Носят се разни слухове. Лоши слухове... Че у нас се появили хора, дето живеели само от разбойничество – ­грабели, убивали, палели... Има едно селце Адорн, на че­тирийсетина мили северно оттук. Изгорили го до осно­ви! Преди месец... Чух, че нападнали на разсъмване, за­ почнали да палят къщите, а изскочел ли някой отвътре, го съсичали, прострелвали го с арбалет или го отвежда­ли в плен... Никой не знае къде. - Момчето дълбоко въз­дъхна. - Само трима оцелели. Скрили се в храстите и по чудо никой не ги открил.

Лъжицата беше застинала в ръката на Торин, който слушаше Ноб с отворена от изумление уста. Фолко ту­такси си спомни мъртвия хобит край пътя и когато Ноб млъкна, изрече .тихо:

- Знаеш ли, и аз се натъкнах на нещо, докато пъту­вах насам. Някой беше убил хобит и го беше хвърлил в канавката край пътя...

Ноб ахна и неволно се хвана за главата. Фолко про­дължи:

- На около седем мили оттук западно на Тракта. За­що не събереш нашите, дето живеят тук? Аз направих край канавката триъгълник...

- Да, да! - бързо закима Ноб. - Ех, мъко... Кога ще свърши всичко това? И какво сме им направили?...

Той горестно поклати глава. Фолко се извърна. Ноб подсмъркна, изтри очите си с ръка и продължи с разтре­перан глас:

- Разбира се, господине, утре ще събера когото мо­га. Ще го погребем както се полага, помен ще напра­вим... Вие също ще дойдете, нали?

- Не знам - отвърна хобитът, който хвърли бърз поглед към Торин и забеляза как другарят му поклати глава. - Виждаш ли, ние много бързаме за Ануминас. Имаме там много важна работа. Но утре ще отидем при вашия шериф и ще му разкажем всичко. Нека и той да си помисли! Често ли се случват такива работи тук при вас?

- Не, не много често - едва чуто отвърна Ноб. - Не е често, но се случва. Преди около три години някой гра­беше на Тракта. Тогава заедно с хобитите от Белите хълмове писахме до Ануминас. Оттам пристигна дружи­на, хванаха някакви, биха ги, бесиха... Оттогава стана по-­спокойно... .

- А вашите не ходиха ли с тях?

- Ами! Къде ти! Тук хората са мирни, разсъдливи. Кой от тукашните умее да воюва? Пък и защо? Нали затова е дружината. - А с онова село, Адорн, какво стана? - намеси се джуджето. - Хванаха ли разбойниците?

- Чух, че ги гонили до самата граница, до Ангмарските планини. Някои хванали и ги съдили... Даже се чу, че ги обесили.

- Кой ги е гонил? И що за хора са нападателите?­ – продължаваше да разпитва Торин.

- Кой ги е гонил ли? От столицата пристигна отряд и ги излови. Глемлеската дружина тръгна тутакси след тях. А какви хора са, не мога да ви кажа. Разправят, че били от Ангмар. Там се засели много народ. Живеят волно и ничия власт не признават.

- Добре, ами вие? Под носа ви палят цяло село, а вие какво правите? - недоумяваше Торин. - При нас, джуджетата, да се случи такова нещо, целите Лунни пла­нини ще се вдигнат! На столичната дружина ще се надя­ват...

- Че какво ние? - обиди се Ноб. - Ние си стоим нас­трана, не е наша работа. Хората сами да се оправят... А онова село беше по-настрана от останалите, даже и огра­да нямаше! И я имаше сто-сто и петдесет души, я не... А до нас не е толкова лесно да стигнеш - нагъсто сме. Огра­дата около Пригорие е здрава, много народ сме. Нека се опита някой да ни нападне! Пък и дружина си имаме се­га - двеста конници. Не, при нас всичко е спокойно...

- Добре де, стига сме си блъскали главите напразно – ­каза Торин. Той вече беше успял да си натъпче устата със задушени гъби и думите му прозвучаха като ломотене. – Интересни работи ни каза, сполай ти. Но ако продължа­ваме така, до съмнало ще седим. Така че благодарим ти, любезни, можеш вече да си вървиш, а ние ще лягаме.

И джуджето подаде на хобита-прислужник сребърна монета.

- Благодаря, благодаря и лека нощ! - почтително се поклони Ноб, докато пъхаше монетата в джоба на широ­ките къси панталони, които му стигаха до коленете. ­Извинявайте, ако ви досадих с бъбренето си. Лека нощ, лека нощ!

И изчезна през вратата.

Хобитът и джуджето продължиха да се хранят мъл­чаливо. Храната се оказа необикновено вкусна, а пивото- превъзходно, така че известно време се чуваше само съсредоточеното сумтене на двамата изгладнели пътни­ци, които се надпреварваха кой ще погълне повече. Най-­сетне гърненцата и чиниите се опразниха и приятелите запалиха лулите си.

- Да-а, такива ми ти работи - неопределено проточи

Торин. - Само да не тръгнеш сега да се обясняваш! Трябва да лягаме, от това друсане ми се подби задни­кът... Утрото е по-мъдро от вечерта, нали така са казва­ли едно време? Хайде да последваме това мъдро прави­ло. А утре най-напред ще ми разкажеш как успя да се из­мъкнеш и да се откъснеш от вашата невероятно мила и сънна страна. Всички други новости ще обсъждаме след това Очите ми се затварят. – Джуджето широко се прозина.

Двамата застлаха леглото с искрящите от чистота чаршафи, грижливо сгънати на възглавниците. Фолко имаше чувството, че са му сипали пясък под клепачите така непреодолимо му се доспа изведнъж.

- И все пак е чудесно, че си с мене, приятелю хобит! - промърмори Торин, докато се наместваше в леглото. ­Сам щеше да ми е много скучно.

- Само скучно ли? - подсмихна се Фолко. - Аз може да се окажа по-полезен, отколкото си мислиш.

Той се запъти към струпаните в ъгъла торби, поро­ви из своята и измъкна скрития на самото дъно дебел, омотан в платно пакет.

- Ако не ме лъже паметта, ти обеща да не жалиш златото, ако ти направя една услуга? - Той подаде паке­та на джуджето. - Когато... заминавах, ако мога така да се изразя, помислих си, че няма да е зле да взема и Чер­вената книга.

- О най-благороден от всички хобити, живели на све­та! Хвала на Дурин - защото как без негова помощ би ти дошла тая прекрасна мисъл! - изрева възторжено Торин.

Джуджето беше скочило в леглото и беше отметнал завивката.

- Давай я бързо насам! Спането се отменя! Тоест, ти спи, а аз ще почета.

Той започна бързо да се облича.

- Ама... тъмно е! - опита се да протестира Фолко. ­

Свещите догарят...

- Ще запалим борина. - Джуджето вече цепеше от наредените пред камината дърва тесни дълги тресчици. - А, и поставка има!

- Прави каквото знаеш. Тази книга съм я чел десет­ки пъти...

Фолко си легна и се зави през глава с одеялото.

Чуваше се само лекото пращене на борината, шумо­ленето на прелистваните страници и равномерното ди­шане на джуджето. Умората бързо надделя и Фолко ско­ро потъна в мек, спокоен сън.

***

На сутринта, докато джуджето още спеше, на врата­та почука ханджията, който носеше закуската. Фолко похапна и реши да се поразходи.

Коридорът го отведе в обширна зала - главното по­мещение на хана. През широко отворените прозорци се лееше ярка слънчева светлина. Точно срещу прозореца имаше двойна входна врата, от лявата страна - тезгях, а зад него се редяха тъмнокафявите тела на древни гиган­тски бъчви. Също там беше разположена и неголяма ка­мина. Пред дългия тезгях бяха наредени високи дървени табуретки, сега заети от гости, които си пийваха вино, дъвчеха нещо или просто си пушеха лулите. Отдясно в стената имаше още една камина, много по-голяма от първата. Фолко никога не беше виждал такава огромна камина - ширината и беше не по-малко от три метра. Пред нея бяха наредени дълги маси, които заемаха сре­дата на помещението. Край стените и между прозорците имаше по-малки масички, за двама-трима души. Зад тез­гяха и в залата ловко шетаха двама слуги - единият на­ливаше пиво, а другият разнасяше гозбите.

Никой не обръщаше внимание на замрелия на вра­тата хобит и Фолко можеше спокойно да разглежда по­сетителите, изпълващи залата. Тук се беше събрала не­вероятно пъстра компания - пригорци в работни дрехи, отскочили до кръчмата по време на кратката обедна почивка, важни търговци и кралски чиновници (послед­ните се познаваха лесно по извезания на ръкавите на ка­мизолите им герб на Съединеното кралство Арнор и Гондор – Седемте звезди и Бялото дърво на фона на крепостни стени, а в нощното небе над стените – ярката Осма звезда, Звездата на Еарендил). Сръбваха си пиво и загрижени групички джуджета в кафяви дрехи. От зах­върлените около масите торби стърчаха кирки - стопа­ните им се бяха запътили към някакви далечни рудни­ци...

Край тезгяха седяха няколко дружинници на Намес­тника от разквартирувания неотдавна в Пригорие конен отряд - при тях под герба на Кралството беше изобразе­на конска глава и две кръстосани саби. Всички тези прочетени или чути от странници сведения тутакси изплува­ха в паметта на Фолко и той С изненада си помисли, че не се ориентира никак зле в този нов за него свят. Но то­гава забеляза в дъното на залата доста многочислена компания от яки, здрави мъже на зряла възраст в тъмно­зелени дрехи, които по кройката си се различаваха от облеклото на останалите гости. По куртките им нямаше никакви отличителни знаци. Под масата и на пейките около тях бяха разхвърляни какви ли не оръжия - мечо­ве, копия, лъкове. Лъковете бяха най-много. Фолко за­беляза и няколко кръгли щита, обърнати с лицевата страна към стената. Той се покатери на една висока табуретка недалеч от шетащия зад тезгяха слуга и поиска пиво. Още не беше преполовил чашата си, когато от тъм­ните недра на хана изникна Барлиман. Той имаше някак умиротворен и дори просветлен вид. В ръка държеше стъклена чаша, пълна с тъмно-пурпурна течност.

“Вино трябва да е”, помисли си хобитът.

Барлиман пристъпи в средата на залата и вдигна ви­соко дясната си ръка. Всички млъкнаха. Стопанинът за­говори с необичайно сериозен и дори тържествен тон:

- Оставете за малко беседата си, скъпи гости. Нас­тъпи часът, когато всеки ден си спомняме за Великия Крал Елесар!

Разнесе се скърцане на отмествани столове и пейки. Всички се изправиха. Лицата на хората и на джуджетата бяха сериозни и замислени. Всеки държеше в ръка чаша с вино или халба пиво. Ханджията продължи:

- Той неведнъж е отсядал тук, оказвал ни е висока­та чест да ни удостои с присъствието си. В годините, ко­гато малцината герои са водели неравна битка със Завесата на мрака, ханът на моите предци неведнъж му е да­вал и покрив, и храна.

Ръката на стопанина посочи някъде към ъгъла. Фолко се опита да надникне, но плътната стена от изправени хора не му позволи да види нищо.

- Той беше велик и светъл - продължаваше стопанинът - и мъдростта му беше дълбока и всепроникваща. Нека хората го помнят и разказват на децата си добри приказки за него! Да бъде лека всяка негова стъпка там, в другия живот, отвъд Гърмящите морета!

Ханджията се беше просълзил. Фолко огледа залата и за свое учудване забеляза, че много от гостите свеждат поглед и тежко въздишат. Но хобитът беше озадачен от старателно прикритите усмивчици, които си размениха хората в зелени дрехи, станали заедно с останалите.

- Да пием, приятели! - вдигна чашата си Барлиман. - Да е вечно зелена тревата на гроба му, на гроба на Великия крал Елесар!

Всички дружно повториха последната фраза и поднесоха към устните си чашите и халбите, пресушавайки ги до дъно. Фолко усети, че и на него му се свива гърлото, и побърза да си пийне здрава глътка в памет на Великия крал.

Ханджията постоя малко в средата на залата, въздъхна и излезе през вратата, която водеше към вътрешността на къщата. Гостите бавно насядаха по местата си и скоро отново потече бавна, добро-порядъчна беседа...

Едва сега Фолко успя да види мястото, към което сочеше ханджията по време на верноподаническата си реч. До стената край камината беше опряна малка маса, покрита с бяла покривка и оградена с ниска чугунена решетка, истинско произведение на изкуството. До масата стоеше малко отместен настрана стол с небрежно преметнат на облегалката износен сиво-зелен плащ. На масата беше опряна украсена с резба дървена тояга с кокалена дръжка, а върху бялата покривка до висока халба бяха оставени изтъркана кожена кесия за тютюн и малка крива луличка. Сякаш стопанинът на тези вещи за малко беше отскочил някъде и всеки момент щеше да се появи. Заинтригуваният хобит се приближи до масата. Над нея в пищна остъклена рамка висеше старинен пергамент, написан като много други документи от вре­мето на Великия крал Елесар на всеобщ и на старо-ел­фийски език. Текстът гласеше:

"За услуги, за чест и мъжество дарявам на стопанина на хана "Танцуващото пони" Барлиман и на всичките му потомци правото да търгуват и да живеят без налози, без данъци и да бъде така, докато стои Бялото дърво. С нас­тоящото потвърждавам също, че подарявам на стопанина на хана плаща си, кесията, лулата и тоягата, та да не се усъмни никой, че са подправени. Дарено в осмата година на Четвъртата епоха. Пригорие, саморъчно подписано от Елесар Елфийски, крал на Арнор и Гондор."

Фолко изумен се почеса по тила, огледа благоговей­но скъпоценните реликви и се върна към наблюдението на групата облечени в зелено войници. Сред тях, както скоро забеляза, имаше не само зре­ли, силни мъже, но и юноши, дори няколко момчета. Едно от тях, мършаво върлинесто хлапе, през цялото време се въртеше и подскачаше пред седналите мъже, като от време на време имитираше някой от тях. Малки­ят мигновено улавяше и най-дребните несъразмерности в лицето или фигурата и тутакси ги изобразяваше в такъв нелепо преувеличен вид, че всяка негова гримаса предиз­викваше дружен смях. Подскачайки, той изстрелваше ня­кой смешен куплет, чийто герой беше сред присъстващи­те, после оглеждаше залата и се захващаше да осмива ня­кого от гостите, съпроводен от гръмогласния смях на по­-възрастните си другари. Отначало това се стори забавно на хобита, който обичаше да се посмее, но скоро видя, че хлапакът не просто весели своите хора, а зло и презри­телно осмива онези, които не бяха от тяхната компания.

На Фолко това никак не му хареса. Той се наведе да по­чеше ухапаното си от комар коляно, вдигна глава и видя, че този път младокът се е прицелил в него, при това без да се Крие, а злорадо и нагло, гледайки го право в очите. Получаваше се много достоверно - той майсторски показа учудено-уплашения малък хобит, страшно загрижен някой да не го направи за смях. Присмехулникът много точно изигра как хобитът се протяга и крадешком се по­чесва по коляното, как се оглежда и важно оправя меча на пояса си... Излизаше истинско до немай-къде и точно затова - особено обидно. Фолко почувства как се изчервява, още повече, че зелените го гледаха с нескрита нас­мешка - и какво ще направиш сега, герой?

Хобитът конвулсивно преглътна. Струваше му се, че сега цялата кръчма гледа в него, че не може да премълчи, че трябва да направи нещо. Но какво? Фолко никога не се беше отличавал с дар слово... Какво да прави?!

Той се озърна като уловено зверче и за свой ужас видя, че момчето се е запътило през залата право към него. Дългото му лице беше надупчено от шарка, рядка­та коса не можеше да скрие щръкналите уши, зеленика­вите котешки очи бяха презрително присвити...

Момчето вървеше право към Фолко и хобитът усети как се смразява.

- Ей, ти, косматко! Какво си се пльоснал на място­то ми? - Хлапакът беше опрял ръце на кръста и презри­телно цедеше думите през зъби. - Я да изчезваш! Разбра ли, да не повтарям! Ти да не оглуша?

Фолко не мърдаше и само дясната му ръка трескаво стискаше дръжката на безполезния сега меч.

- Мястото беше свободно - проломоти той. – Никой не ми е казал...

- А? Какво пищиш? - сви лице в пренебрежителна гримаса младокът. - Не чувам! Като говориш с хора, гледай Да те чуват, рунтав дребосък!

- Мястото беше свободно - упорито повтори Фолко. - Аз го заех и сега е мое. Ти си потърси друго.

Той се извърна, като показваше с целия си вид, че разговорът е приключен. В същия миг го стиснаха за носа го обърнаха с лице пак на същата страна.

- Кой ти е разрешил да си вириш носа? Гледай насам, изрод! Първо си махни козината по лапите, пък тогава се навирай в прилична компания! Ясно ли ти е? Я повтори!

- Разкарай се! - с тиха ненавист процеди Фолко. – Разкарай се, че...

Той беше изтеглил меча си наполовина. Но на мъчителя му и окото не мигна.

- Ей, че страшно! Сега ще се скрия под масата! А ти не искаш ли да се поразходиш там долу?

Младежът с неочаквана сила блъсна табуретката, на която беше седнал хобитът. Фолко се търколи на пода и си удари болезнено лактите и колената, преди още да е разбрал какво става. Хлапето действаше така бързо и ловко, че никой нищо не забеляза. Хората учудено погледнаха хобита, който ни в клин, ни в ръкав се беше изтърсил на пода, и се върнаха към предишните си занимания.

Остър и твърд нос на ботуш се вряза в ребрата на падналия хобит. Той полетя към тезгяха, остра болка избухна отляво в тялото му. Фолко се сви и закри главата си с ръце. А оскърбителят му гордо се настани на извоюваната табуретка и изведнъж запя издевателска песничка:

- Глупав хобит там в тревата стръвно бръсне си краката. Но всуе - от памтивека не прилича на човека!

Няколко души в залата се засмяха, докато компанията до стената се превиваше от гръмогласен кикот. В този миг в главата на Фолко всичко си дойде на мястото. Той вече твърдо знаеше как трябва да постъпи. Хобитът с мъка се надигна и закуцука към оня край на тезгяха, където слугата наливаше пиво. Ненужният меч се влачеше по дъските - един от ремъците се беше скъсал... Фолко ясно усещаше с тила си устремените към него погледи. Сред тях и този на оскърбителя му. Той стигна до края на тезгяха и рязко се обърна.

- Ей, ти, зелено недоносче! На ти!

Дъбовата халба с глух удар се вряза в главата на хлапака, който не успя даже да помръдне. Фолко винаги излизаше пръв сред връстниците си, когато станеше дума за мятане на камъни или стрелба с лък. А, както е известно, в това изкуство хобитите почти не отстъпваха на елфите и далеч превъзхождаха всички останали народи на Средната Земя.

Омекналото тяло на момчето тъпо се удари в пода. То рухна като отсечено дърво и остана да лежи неподвижно, с лице надолу. Около главата му бавно плъзна кърваво петно. Фолко стоеше объркан и гледаше сразения враг. До слуха му достигна развълнувана глъчка, но той не чуваше и не възприемаше нищо, само се взираше в хлапака, който най-сетне се размърда и застена. Двама в зелено изтичаха при него и му помогнаха да седне. Той бавно обърна подпухналото си лице към хобита, който стоеше на десетина крачки от него. Кръвта за един миг беше отмила и презрението, и насмешката. Сега Фолко с непонятно, но сладко чувство съзираше в лицето му недоумение и животински страх, още повече, че ръката на хобита отново неволно посегна към оставената халба. Някой разтърсваше Фолко, питаше го нещо, но той мълчеше и гледаше как хората в зелено започнаха да настъпват към него като стена. И тогава извади меча си. Зелените го гледаха с омраза. Те бяха застанали на петнайсетина крачки от него и мълчаха. Иззад гърбовете им от време на време долитаха слаби стонове и хлипане.

- Стойте, стойте! - долетя като вихър отнякъде ханджията. - Какво става? Какво се е случило? Сега ще разберем всичко...

- Няма нищо за разбиране - прекъсна го нечий студен, скърцащ глас.

Фолко трепна - за пръв път някой от зелените проговаряше.

- Нахалството трябва да бъде наказано – продължи същият глас.

Редиците на чужденците в зелено се разтвориха и на празното място излезе човек.

Пред хобита стоеше нисък гърбушко, малко по-висок от него самия, с дълги възлести ръце, които стигаха едва ли не до коленете му. На триъгълното лице се открояваха тънък хищен нос и бледо-стоманени очи. Фолко срещна погледа му и се разтрепери като зайче пред питон. Но в този поглед нямаше нито злоба, нито дори омраза, а само сила. Той изглеждаше спокоен, малко уморен и даже, както се стори на хобита, нелишен от съчувствие. Гърбушкото го гледаше без злоба и гняв - така гледат нищо не подозиращата муха, когато се канят дая смачкат. Сякаш гърбавият беше излязъл напред не толкова за да накаже точно този хобит И точно за тази негова постъпка, колкото да даде воля на силата си.

Всичко това се мярна за миг в главата на притисналия се към тезгяха хобит. В тези секунди умът му беше добил необичайна яснота и схващаше и най-малките и незначителни детайли, превръщайки ги в безспорни изводи.

Тревожните възгласи в редовете на зрителите се извисиха и тутакси замряха при вида на голия меч в ръката на Фолко. Замряха, защото гърбушкото, усмихвайки се ледено само с ъгълчетата на устните, измъкна от диплите на дрехата си кафеникава палка лакът и половина дълга и спокойно се обърна към хората:

- Не се безпокойте, почтени, кръв няма да има! Нали виждате - той хвърли на пода тежкия си кожен пояс с окачения на него кинжал в черна кания, - аз не вадя нож. Ти - обърна се за пръв път гърбавият към Фолко, чийто език беше залепнал за небцето, - ти пръв проля кръв. Защитавай се или нападай, все ми е едно. Но за начало...

Той направи внезапно движение и за миг се озова до слисания хобит. Студените криви пръсти стиснаха брадичката му и я дръпнаха рязко нагоре. Зъбите на Фолко изтракаха, а като капак на всичко той си прехапа езика. В следващия миг удар през краката го стовари за втори път на пода. Околните се разсмяха, чуха се викове:

- Хайде, малкият, дай му да разбере! И халбата, не забравяй халбата!

- Ей, залагам двадесет монети на хобита!

- Петдесет на гърбавия!

- Хайде, цапардосай го, по-смело!

В центъра на този кривящ се и надсмиващ се свят стоеше равнодушно-спокойният гърбушко, стиснал в отпуснатата си ръка своята нелепа палка. И цялото отчаяние на Фолко, цялата му обида и злоба го накараха да се отлепи от тезгяха и да тръгне напред. В мирния хобит, който дори И като дете рядко се биеше, се събуди някаква тъмна, неистова омраза, насочена към непознатия гърбушко с късата и тънка колкото пръст палка вместо оръжие

Зрителите приветстваха движението на хобита с дружен рев. Някъде иззад гърба му долетяха възмутените възгласи на Барлиман. Той явно още се опитваше да разтърве побойниците и да попречи на схватката, но никой не го слушаше.

Фолко тръгна право срещу гърбавия, на чиито устни все така играеше студената усмивчица. В странно заслепение, като насън, хобитът измина делящите ги петнайсетина крачки и когато до противника оставаха не повече от три-четири метра, рязко се хвърли напред с насочен към гърдите на гърбавия меч.

Гърбушкото отново направи незабележимо движение, палката му разсече със свистене въздуха и Фолко едва не изпусна меча, отбит със страшна сила. А гърбавият вече беше някъде отстрани и хобитът получи парещ удар малко под кръста, който го накара тънко да изпищи от остра болка. Наоколо отново гръмна смях.

Заслепен от болка и ярост, но още неизгубил вродената си ловкост, хобитът бързо се извърна към противника. Омразното лице на гърбавия се мярна съвсем наблизо - той явно не очакваше такава пъргавина - и Фолко с все сила, сякаш цепеше дърва, нанесе удар отгоре, като се целеше във високото бледо чело, покрито с редки червеникави коси.

Нито един мускул не трепна на лицето на гърбавия. Ръката му с палката се метна нагоре, описвайки кръг във въздуха, и Фолко усети как отлита настрана, а острието му безсилно разсича пустотата. Гърбавият отново се озова зад хобита и вече нищо не можеше да му попречи той събори Фолко, който се стовари на пода, а противникът му го възседна и започна методично да му нанася удари - по раменете, по краката, по задните части. Никой никога не го беше бил така, съзнанието му започна да гасне от болка, той вече не виждаше и не чуваше нищо...

Над него се разнесе някакъв особено силен шум и градът от парещи удари внезапно секна. С последно усилие на волята Фолко трескаво се метна настрана, опитвайки се да избяга пълзешком, и погледна нагоре. Видя разкривеното лице на гърбавия,който отчаяно се мъчеше да изтръгне ръката си с палката от нечия още по-силна лапа, която, съдейки по всичко, беше сграбчила китката му във въздуха. Хобитът се напрегна, опитвайки се да види лицето на своя спасител, но всичките му съмнения бяха решени внезапно от познатия нисък глас.

- Убиец! - изръмжа Торин. - Хайде де, опитай с мене!

Пръстите на джуджето стискаха по-силно от желязно менгеме ръката на гърбавия. Лицето на човека беше изгубило спокойствието си. На голата ръка на Торин жилите се бяха издули като въжета, но всички усилия на гърбушкото бяха напразни. Той се опита да грабне палката със свободната си ръка, но Торин блъсна протегнатата му китка, сграбчи противоположния край на палката и рязко я дръпна надолу. Чу се трясък и парчетата паднаха от омекналата ръка на гърбавия.

- Ще ти покажа аз на тебе как се бият по-малките, мършо! - изрева джуджето в лицето на гърбушкото. Кълна се в брадата на Дурин!

Онзи засъска като котка, настъпена по опашката, ловко се извъртя, подскочи и изрита джуджето в хълбока. Торин залитна и противникът му успя да се изтръгне. В следващия миг секирата беше вече в ръката на разяреното джудже

- Меч! - рязко изкрещя гърбавият, отскачайки назад.

Някъде иззад гърба му някой му подаде дълъг меч в черна ножница. На лицето му се появи злорада усмивка, която сякаш казваше на всички: "Е, дойдохме си на думата най-сетне!"

В този миг останалите ги връхлетяха. Зрителите бяха разбрали, че шегите и развлеченията са свършили и сега ще започне истинска схватка. Петима увиснаха на раменете на гърбавия, а върху Торин се нахвърлиха четирима джуджета.

С непостижима ловкост гърбушкото за миг се освободи от вкопчените в него ръце. Хората, които го държаха, нападаха долу като круши, преди още да са разбрали какво става. Гърбавият се устреми напред с оголен меч. Фолко в ужас затвори очи. И в този миг зад гърбовете на множеството проехтя нечий спокоен, сдържан глас, който тутакси накара всички да замълчат. В него се чувстваха скрита сила и властност, правото да заповядва и наказва. Всички замряха, застина и гърбавият, както вървеше.

- Престани, Сандело! Това е недостойно за тебе. Освен това е време да тръгваме. Плати на стопанина за безпокойството и се помири с почтеното джудже.

Някой беше пъхнал в ръката на гърбавия Сандело подрънкваща кожена торбичка. Фолко и Торин, пък и всички присъстващи с изумление забелязаха как лицето на Сандело се промени още при първите думи на говорещия. Злобата и омразата изчезнаха, не се мяркаше и сянка на недоволство. Върху тънките му устни се появи нещо подобно на усмивка. Той се обърна нататък, откъдето идеше гласът, и ниско, почтително се поклони.

- Слушам! - с готовност възкликна гърбавият и потърси с поглед ханджията. Иззад множеството гърбове се измъкна посърналият Барлиман, който недоверчиво и с неприязън гледаше Сандело. Онзи му подаде парите.

- Молим за прошка, почтени стопанино, за причинените ви неудобства. Кълна се във Великата стълба, неволно се получи и без да сме го искали! Приеми това като обезщетение.

Барлиман искаше да каже нещо, но после само махна с ръка и взе кесията.

- Чудесно! - възкликна гърбавият. - А сега искам да се помиря с почтеното джудже.

Той тръгна към Торин, когото продължаваха да държат четирима млади и яки джуджета. Самият Торин бясно въртеше кръвясалите си очи и изригваше нечленоразделни проклятия на своя език. Сандело му протегна ръка.

- Предлагам ти да се разделим с мир, почтени, не ти знам името. Разбирам те, ти защитаваше приятеля си, но и аз правех същото. Мисля, че сме квит, нали?

- Никога няма да бъдем квит! - дрезгаво отвърна Торин. - Ще дойде ден и пак ще се срещнем. И тогава ще ти платя за днес. Да те видим какво друго умееш, освен да биеш слабите! Махай се, нямам какво да говоря с тебе!

Сандело с престорено разочарование разтвори ръце и се обърна към вратата, през която вече излизаха другарите му.

Скоро откъм двора се разнесе тропот на конски копита - десетината конници напускаха хана. Джуджетата с въздишка пуснаха Торин и той тутакси се хвърли към проснатия на пода хобит.

- Фолко! Как си докара тая беля? Къде те боли, кажи! - заломоти той, опипвайки припряно раменете и гърба на хобита. Почти всяко негово движение се съпровождаше от жаловното охкане и стоновете на другаря му - Стопанино, донеси ни гореща вода в стаята! подметна джуджето на Барлиман, внимателно вдигна Фолко на ръце и се запъти към вратата.

Зад гърба им отново се надигнаха възбудени гласове, които оживено обсъждаха случилото се. Джуджето внимателно носеше хобита към стаята. В силните и корави ръце на Торин беше необикновено удобно, болката поутихна и Фолко заскърца със зъби от парещото, непоносимо чувство на срам. Почувства как бузите и ушите му пламват. Какъв позор! Да го наредят така пред очите на всички, още повече въоръжен с меч срещу някаква си палка! Ама че гледка - как доблестно сече пустотата, докато противникът е зад гърба му и си прави каквото си иска! В една истинска схватка Фолко щеше да бъде мъртъв за няколко секунди. А той си беше въобразил кой знае какво! Опитен, врял и кипял воин! Ставаш само да плашиш чичо си... При спомена за чичото мислите на Фолко поеха в съвсем друга посока. За какъв дявол се беше залепил за това Джудже, дето така не навреме му се изпречи на пътя? Къде беше хукнал, защо? За два дни вече беше изял повече бой, отколкото през целия си досегашен живот, и никой чичо не би се сравнил по сила стоя проклет гърбушко... Фолко изстена. Болката се връщаше, но в този миг Торин отвори С ритник вратата на тяхната стая и положи хобита на леглото. Торин се зае да сваля дрехите на охкащия си и пъшкащ другар. Като огледа гърба му, джуджето подсвирна.

- Виж ти! Добре те е наредил. Та какво стана все пак?

Превъзмогвайки болката и непоносимия срам, Фолко му разказа накратко случилото се. Торин се навъси.

- Жалко, че не успя да убиеш тоя гад! И че не ми дадоха да го наредя както си знам тоя... как му беше името, Сандело. Нищо, аз го запомних за цял живот.

Чу се предпазливо почукване. Торин отвори вратата и в стаята влезе Барлиман с дървено ведро, пълно с гореща вода.

- Благодаря, стопанино - кимна джуджето.

- Имате ли нужда от още нещо? - някак плахо попита ханджията.

- Не, благодаря, имаме си всичко - отвърна Торин.

На гърба на измъчения хобит беше поставен горещ парцал, пропит с някакво лекарство, чиято тайна знаеха само джуджетата. Фолко едва се сдържа да не изкрещи, раните му пламнаха, сякаш посипани със сол, но болката бързо утихна и по тялото му започна да се разлива приятна топлина...

- Да, ще се наложи да лежиш цял ден... – заключи Торин, клатейки загрижено глава.

Фолко тънеше в блаженство, докато измъченото му тяло си почиваше. Не, за нищо на света няма да продължи нататък! Утре ще каже на джуджето последно "сбо­гом" и ще тръгне назад, към родната Хобитания. Чичо му, разбира се, ще се сърди известно време, но накрая ще му мине и всичко пак ще бъде добре... Хобитът съв­сем се размекна, но в този миг някой силно похлопа на вратата.

От: “Мечът на елфите”, Издателство Елф, София, 2002 г.

Превод: Силвана Миланова,